Какво е да си неврохирург? Какво е да носиш отговорност за живота и здравето на друг човек? Какво е да знаеш, че от твоите действия зависи не само бъдещето на пациента, но и неговата личност – способността му да мисли, твори, да изпитва радост или тъга?

---

Откъде черпят сили хората, които ежедневно се борят за чуждия живот, които трябва да вземат тежки решения и чийто избор определя съдбата на пациента? „Do No Harm“ на д-р Хенри Марш е избрана за „Книга на годината“ от Financial Times и Economist. Става фаворит на The New York Times Book Review и The Washington Post. Получава награда Pen/Ackerley за автобиографична книга. Номинирана е и за наградите: Guardian First Book Prize, Costa Book Award, Samuel Johnson Prize, Wellcome Book Prize и Pol Roger Duff Cooper Prize. За дейността на д-р Хенри Марш е заснет документалния филм на BBC „The English Surgeon“, който печели множество награди, включително престижната Emmy в категория Outstanding Science and Technology Programming. Книгата е преведена на 18 езика, а декември 2018 г. изданието излиза и в български превод от Йоана Недева. Консултант е неврохирурга д-р Иван Ангелов.

„...Наистина не искам да отида и да му кажа, че ще умре, си казах. Не искам да провалям хунбавия уикенд с жена ми.
Ала дълбоко в себе си усещах някакво тежко чувство.
-А в крайна сметка, ако аз умирах- се чух да казвам на глас, -нямаше ли да оценя посещение от хирурга, в чиито ръце бях влагал всичките си надежди в продължение на толкова много години?... Но наистина не искам да му казвам, че е дошъл моментът да умре...
Изпълнен с негодуване, неохотно хванах следващата отбивка от магистралата и тръгнах към болницата. Тя се извисяваше като обелиск насред огромния паркинг, който я ограждаше. Вървях навъсен надолу по безкрайно дългия коридор . Струваше ми се, че изминах няколко километра, а може би това бе последствие от страха, че ми предстои да говоря с моя умирац пациент. За пореден път изпитах оигромна омраза към болниците и сивата им, безразлична архитектура, между чиито стени бе отредено да се разигража молкова човешко страдание.
Накрая влязох в отделението. Открих Дейвид до бюрото на сестрите, в болнична пижама, стърчеше с една глава над малка групичка сестри, които леко го подкрепяха, за да стои изправен.
Лекарката, която ми се бе обадила, стоеше до него и тръгна към мен, щом ме видя.
-Всички ме смятат за магьосница! Звънвам ви и след 15 мин. се появявате от плът и кръв!
Отидох до Дейвид, който се засмя, слисан от внезапното ми пристигане .
-Пак ли Вие!?
-Да- казах. – Ще отида да видя снимките!
Заведоха ме до един компютър наблизо. Погледнах снимката на компютъра. На нея се виждаше, че туморът, който вече бе станал злокачествен, се развива, загнездвайки се навътре в мозъка. Фактът, че се намира от дясната страна на мозъка му, означаваше, че както в случая с Хелън, разумът и интелектът му все още в голяма степен са незасегнати.
-Бих могъл да оперирам- казах, - но това надали ще му спечели още кой знае колко време...няколко месеца в най- добрия случай, месеци на протяжно умиране, а не живот. Всяка операция има някаква степен риск от усложнение. Дейвид винаги ми е заявявал, че иска да знае действителната картина, а те беше, че нямаше да живее, както и стана....“